Всичко започна в събота, рано сутринта, както започват истинските приключения. Деца, младежи и колеги очакваха предстоящото пътешествие, което за тях щеше да е още един урок по постоянство, упоритост и вяра в способностите си да превръщат невъзможното във вече преживяно.

Предишния ден беше посветен на това всеки участник в експедицията да получи необходимата му екипировка – раница, чорапи, обувки, ветровка. Тяхна лична отговорност беше да си направят сандвичи, които грижливо опаковаха и надписаха. През останалото време се вълнуваха и си представяха какво ги очаква. За мен лично денят беше работен, като често се сещах, че на следващия ден ще пътувам, ще се катеря и ще споделям емоции с деца и колеги – все неща, които много обичам да правя.

Включих се с удоволствие в този преход, който правим в рамките на проект „Да помогнем на деца в риск да изкачат своите върхове“. Лично се занимавах с дарителска кампания, в която събрахме 4843 лв. в края на миналата 2021 г. за да изкачим Ком, Черни връх и Мусала. Каузата си нарекохме „Три прехода, три преодолени трудности, три върха“. Приех я като своя и се впуснах от все сърце да разказвам какво сме замислили заедно с децата да ни се случи. Убедена съм, че получихме толкова положителна енергия, възхита и готовност за подкрепа от толкова много хора, защото заедно с деца и колеги правехме всичко от все сърце.
 

Заредени с много положителна енергия и очакване за приятни преживявания с колегата ми Стефан отидохме да вземем някои от децата, които ни очакваха с нетърпение. Други дойдоха направо в Семеен център „Посока“ на КОНКОРДИЯ България – отправната точка на нашето пътешествие. Там си направихме традиционното кръгче, в което се запознахме с Наско - нашия планински водач, излъчващ спокойствие и увереност и веднага разбрахме, че определено можем да разчитаме на него, и с Коста - любител планинар с широка усмивка и готовност да споделя трудности и приятни емоции. Обсъдихме набързо предстоящото пътуване до хижа Узана, разпределихме се в един бус и една лека кола и потеглихме.

Това не беше нито първият преход, нито първата преодоляна трудност - не бяха и вторите поред. Деца и възрастни в КОНКОРДИЯ имаха вече добра практика и постоянна цел да се предизвикват и да учат нови неща - всеки според желанията и моментните си възможности и нагласи. От трите върха, които приехме като цел на нашата кауза, наскоро децата се качиха на връх Ком. Настоящото пътешествие беше планувано да ни отведе до Мусала - вторият плануван връх, но времето в последния момент се влоши и ние рязко сменихме посоката. Не съжаляваме изобщо, защото Мусала ще продължи да бъде там и да ни очаква. А докато чакаме по-хубавото време с огромно удоволствие се насладихме на гледките от връх Исполин и красивата околност на Стара планина.

Групата пътешественици този път беше най-голяма – осем деца, сред които три идваха за първи път и петима възрастни. Децата бяха на различни възрасти, всяко със своята съдба, характер и мечти. Общото между тях беше, че са деца, че получават подкрепа в различни социални центрове на КОНКОРДИЯ България, обичат природата, любопитни са за света и са много задружни. Участват активно в много дейности, в които заедно се учим да се отнасяме добре един към друг, да сме толерантни, дисциплинирани, постоянни и упорити и да вярваме в способностите си.
 

Пристигнахме в хижа Узана, която впоследствие се оказа, че приляга много добре на нашата кауза. Както казаха колегите ми: Няма нищо случайно!

Въпреки, че децата вече бяха преживяли няколко похода в планината, това беше първият път, в който щяха да спят в истинска хижа. В началото с леко притеснение, но скоро след това - с много смях и игри, те приеха изненадата, че всички ще спят в една стая. Бързо всеки си избра леглото, настанихме се и се отправихме на поход към връх Исполин.

От върха ни делеше само 1 час ходене, но разстоянието не беше толкова важно за никого. Всички знаехме, че по-интересен и важен е извървеният път до върха – преживяното, наученото и накрая постигнатото. Всеки със свое темпо напредваше към върха с голямо любопитство, увереност и спокойствие, което лично ме впечатли – усетих се сред истински планинари. Децата се опознаваха с нашите помощници Наско и Коста и търсеха, а някои намираха пръчки, на които да се подпират – вече знаеха, че така се ходи по-лесно и по-бързо.

С височината си от 1524 м. връх Исполин и малко по-ниския му брат Малък Исполин ни възхитиха с приятния си чар и красивите форми на достолепната Стара планина. Поснимахме се от върха, поговорихме, посмяхме се и изобщо не ни се тръгваше, въпреки, че умората вече се появяваше - бяхме в средата на един дълъг ден, в който ни очакваха още много приятни преживявания. Узана е местност в Стара планина, в близост до град Габрово. Посещавана е от много хора и по различни причини. Нашите бяха да попътуваме, да изкачим връх Исполин, да спим в хижа Узана, а за другите неща, които ни се случиха – изобщо не подозирахме. Сред тях беше откритието, че там се намира географския център на България и че точно по това време там се провежда ежегодният събор на любителите на Фолксваген.
 

За посещението на географския център на България оставихме тъмните вечерни часове. Походът на челници вече се беше превърнал в традиционен за групата планинари и всички го очакваха с нетърпение. Този път се състоеше в разходка от около 2 км. в едната посока и наблюдение на безбройните звезди на небето. После, разбира се, всички заспаха като къпани - е, не съвсем веднага, както очаквахме. Първо трябваше да споделят емоции от преживяното в този дълъг ден и след това изтощени, да потънат в страната на сънищата.

Следващият ден беше посветен на сладка закуска, изкатерване на 894 стъпала до паметника Шипка и запознаване с историята на Опълченците на Шипка. Вече бяхме свикнали да катерим и искахме още - затова се изкатерихме и най-отгоре на паметника, откъдето гледката към планината беше смайваща. Не можахме обаче дълго да ѝ се наслаждаваме, защото ято летящи мравки се опитваха всячески да ни изгонят – явно се чувстваха владетели на територията, с което трябваше да се примирим. Обядвахме вкусно и тръгнахме обратно към София.

Останахме очаровани от красотата на природата, безбройните преживявания и новите неща, които научихме. Гостоприемството на хижарката Милена Ботева ни изненада изключително приятно - една истинска планинарка, която посреща гости там вече цели 20 години. Насладихме се и на храната, която беше като в истинските хижи - боб, шкембе чорба, кюфтета, мекици и разбира се, ароматен чай. Черешката на тортата за наша голяма изненада и услада беше специалната питка, която Милена Ботева приготви специално за нас и другите гости на хижата. Поднесе ни я облечена в народна носия с много топли думи, излъчващи нейната сърцатост и човечност. Останахме без думи, а след като от питката нямаше вече и помен, се хванахме на хорото. Всички – и деца и възрастни потропахме с крака, независимо от уменията си. Защото топлата енергия, която ни завладя, накара краката ни сами да затанцуват. А после някои дори сънуваха питката, толкова им беше харесала.
 

Повечето от героите на този преход - Лили, Елица, Ели, Деница, Бранимира, Гери, Методи и Кирил казаха, че преживяването много им е харесало – видяхме, че наистина е така. Вярваме, че засяваме в тях семето, което все някога ще покълне.

Лили, едно от деца в групата сподели с усмивка, че предишния път била с две различни по размер обувки, но извървяла пътя си, не се отказала. Сега се радваше на еднаквите си обувки и направо хвърчеше нагоре към върха. Със същата енергия, неуморно, много гласовито и с широка усмивка на лице Лили продължи да бъде през цялото време.

Елица беше от ветераните в групата, но не по възраст, а по брой пъти, в които заедно с нас се беше срещала с красотата на природата в планините. Броеше „обича ме, не ме обича“, разказа ми за гаджето си, за морето, на което е била, за поведението на други деца, което не одобряваше и т.н. Мисля, че напълно ми се довери в момента, в който разбра, че аз съм тази, която качва снимките и пише в страниците на КОНКОРДИЯ България в социалните мрежи. И разбира се – започна и да ми позира.

Ели, верна на своя стил беше супер сериозна през цялото време. Това за нея беше поредно катерене и тя се справяше без никакъв проблем, с лекота и вярвам – с удоволствие. Не искаше да идва „утре“, когато пак трябваше да седи на стол и да учи. Предпочиташе това училище, в планината, което явно всеки път ѝ носеше ново преживяване и много приятни емоции.

Сестрите Деница и Бранимира също за пореден път се наслаждаваха на преживяването – планина, пътеки, катерене и върхове. Всяка по свой начин. На паметника Шипка умело се справиха с прогонването на ято летящи мравки, които се опитваха да се загнездят в косите им. Същото преживях и аз и заедно споделихме положителни и отрицателни емоции към буболечките.

Гери за първи път катереше. Вълнението и лекото ѝ притеснение от непознатото си личаха още от сутринта, когато отидохме да я вземем от тях. Беше станала отдавна и ни чакаше. Постепенно Гери така се вля в групата, усети подкрепата на всички, отпусна се и буквално захвърча. Тя бягаше и се смееше – по-силно и по-волно и от най-добрия бегач от възрастните в групата. На Методи също му беше за първи път. Още в началото той стана център на вниманието за повечето момичета и умело поддържаше позицията си до края. Радваше ме много спонтанната му еуфория - тичаше, скачаше, смееше се и говореше почти непрестанно, а другите искрено се забавляваха заедно с него. Кирил също беше с групата планинари за първи път, но така се вля в нея, че това по нищо не си личеше. Усмихваше се чаровно, не се натрапваше на никого, пристъпваше тихо и уверено.

Разделихме се с хижарката Милена Ботева с усмивки, прегръдки и много благодарности. Въпреки, че много ни хареса - не обещахме, че пак ще дойдем, защото ни очакваха още много други пътешествия и върхове, на които искаме да се насладим и от които искаме да научим по нещо.

За деца и възрастни извървеният път ни показа и научи: че вдишването на мравчена киселина от мравуняк е полезно; да ходим по въже все по-добре, да играем на фризби и на федербал; спокойно да лежим на тревата и върху хамаци, независимо от комарите; да опитваме да поставяме лични рекорди като колегата Стефан с бягането; да изпробваме своята издържливост и упоритост; да проверим можем ли да се радваме на успехите на другите, да бъдем търпеливи, спонтанни, но и да обмисляме действията си; да усетим топло посрещане и доброта и да се научим да отвръщаме със същото; да спим много хора в една стая и това да не ни притеснява, да ядем вкусна питка и да пием ароматен чай в истинска хижа; да играем хоро; да се разхождахме на челници; да гледаме звездите и да откриваме съзвездия; да дишаме дълбоко, да отвърнем на прегръдката с много прегръдки и да научим толкова много от хижарката Милена Ботева.
 

Подготвяме се за следващите пътеки - тези към връх Мусала, Черни връх, а кой знае, може и към други върхове.

#АзсъмВърхът #ВъзможниВърхове