МЕЧТАТА НА АЛБЕНА
„Благодаря на Бога и на КОНКОРДИЯ, че ни помагат. Благодаря, че и ти ме избра и си дошла да разбереш от какво имам нужда“. Това бяха думите, които Албена изрече на няколко пъти, докато си говорихме как живее семейството ѝ, какви са трудностите им и от какво имат нужда. Тя се чувстваше специална. А аз - стъписана, чудех за какво сме я избрали... Жената плачеше от вълнение, каза че ѝ е за първи път да се чувства така.
Албена и цялото ѝ семейство - мъж и пет деца са от първите потребители на Семеен център „Конкордия“ в с. Малки Искър. Децата посещават образователните занимания, семейството се подпомага с хранителни продукти, дрехи и лекарства, баня и пране на дрехите им. За всичко са изключително благодарни. „И ние имаме, не си оставяме децата гладни, боси, жадни, но КОНКОРДИЯ ни помага много и без вашата помощ ще ни е много трудно“ сподели искрено с мен Албена. Едновременно искаше да покаже, че се грижи за децата си, но и че има нужда от помощ. Или може би - да докаже, че е добра майка и заслужава подкрепа. Всичко, което видях и чух от нея напълно ми доказа, че това е така.
Албена е на 29 години, много слаба, смугла жена, с черна коса и широка усмивка. През цялото време, докато бях с нея излъчваше радост и вълнение. Тя е от онези ромски жени, които се грижат усърдно за децата и цялото си семейство. За нея децата са на първо място. Всичко дава за тях – да са добре облечени, здрави, нахранени и да ходят редовно на училище. До момента не е работила, все е по майчинство. Каза, че няма здравословни проблеми. И дано да е така, си казах аз, защото съм забелязала, че за хората от ромските общности „здравословен проблем“ означава само да лежат на легло. Нищо друго не е в състояние да ги накара да си мислят, че не са добре със здравето. Албена каза, че има още една година майчинство, докато и най-малкият ѝ син тръгне на детска градина и тогава е готова да започне работа. „Не се плаша от работата, ако изпадне нещо – ще се хвана“, каза ми уверено тя.
Мария, второто по големина дете на Албена придружаваше майка си в социалния център, където дойдоха да поговорим - явно беше най-нетърпелива да ме види. Когато свършихме разговора, ми подари рисунка – беше я нарисувала междувременно специално за мен. Майката нямаше търпение да тръгнем към къщата ѝ. Искаше да ми покаже къде живее, някак като че ли се гордеше с нея. Беше казала и на другите деца, че ще ходя при тях и те също ме очакваха с нетърпение. Като ни видяха, че приближаваме, се затичаха към нас със широки усмивки.
Албена се беше постарала в къщата ѝ всичко да е чисто и подредено за моето „гостуване“. Най-вероятно така е винаги у тях, защото чух от разказа ѝ и видях с очите си, че се грижи добре за дома и за децата си. „Ние сме от Малки Искър и там ще ни е по-удобно да живеем, но няма къде. Затова с мъжа ми си построихме една къщичка тук в махала Беляновец. Малко ни е далече от магазините, от КОНКОРДИЯ, но нямаме избор - справяме се“ сподели с мен Албена.
В стаята, която обитават всички и тя наричаше къща, имаше само три легла и печка за отопление на дърва. Беше чисто и подредено. И това им даваше необходимия уют и топлина. Отвън имаше много стара готварска печка, която ми изглеждаше неизползваема, но Албена ми каза, че готвят на нея. Имаше и пристройка, в която бяха струпани всевъзможни неща. Албена ме заведе специално зад къщата за да ми покаже двете прасенца и козичката, които си отглеждаха. Стана ми много мило, защото животинките бяха малки и много сладки. Зарадвах се като си представих, че след известно време те могат да станат препитание за семейството. Къде ли живеят през зимата – се запитах аз, но така и не разбрах. Заради грижовността, която излъчваше Албена, си представих, че със сигурност ще се погрижи и за тях през идващата зима. Пред къщата имаше една чешма, която разбрах, че беше обща, ползваше се от всички в махалата. От това Албена не беше хич доволна.
„Като ми потрябва - топля вода на печката. Като искам да се къпя и да изкъпя децата - водя ги в КОНКОРДИЯ. Имам обикновена пералня, но нямам вода в къщата и не мога да я ползвам. И за прането ходя в КОНКОРДИЯ. Ако вкараме вътре водата, ще ми е по-спокойно. Иначе ми е добре тук, не искам да се местя. Ще си изградим наесен още една стая с баня с мъжа ми, а ако вие ми помагате, ще сме много благодарни. Майка ми ни е предлагала да ходим по Германия, ама мъжът ми казва, че тука сме си добре. От КОНКОРДИЯ не искам пари, искам нещо за вкъщи“ продължи разказа си за това, как живеят Албена.
Мъжът ѝ Стефан е на 35 години. Не го видях, защото беше на работа. „Много работи, не ни оставя гладни и жадни. Хваща се на всичко, което му предложат. Чисти, цепи дърва... А от магазина можем да взимаме храна на вересия и като получим пари - плащаме“, увери ме съпругата му. Показа ми мъжа си на снимки в телефона си – като че ли искаше да се похвали и с него. Стефан беше усмихнат, здрав мъж. Някак си личеше, че и той се грижи за семейството си.
Децата в семейството са 5 - 3 момичата и 2 момчета. Най-голямата Даниела е на 12 г., по-малката Мария е на 9 г., а Димитрина е на 7 г. Едното момче Румен е на 4 г., а най-малкият член на семейството Иван е на 3 г.
„Благодаря на Бога, че ми е дал тези дечица. Всичките момичета ходят редовно на училище, Румен от септември ще ходи на детска градина. Искам и най-малкия Иван да пратя, но ще стане догодина. Ако каже господ – ще започна и работа тогава. Здрави са, настиват, ама нищо специално. Много искат да идват в КОНКОРДИЯ. Вчера ме пощуриха да ми говорят за това. Казах им, че ще е следващата седмица. Ходят си и редовно на училище в село Лопян, но не стоят цяла седмица там – връщат се всеки ден. Аз не съм такава майка да седна и да ям спокойно, а децата ми да са там. Искам да ги виждам всеки ден, че си идват, че си спят на леглото, че са добре. В КОНКОРДИЯ идват винаги, когато могат – по празници, по други поводи като не са на училище. От тук им дадоха ранички с моливи, фулмастри. Малкият като гледа другите да търчат за училище – и той иска. Да са живи и здрави, само да имам психика да си ги гледам, гордея се с тях. Малко са палавички, ама деца“ разказа искрено и с голяма любов Албена. Показа ми много техни снимки в телефона си. Беше истински щастлива и се хвалеше с тях просто, защото ги имаше.
Такова беше описанието на скромния живот, който водеше семейството на Албена. И за мен вече беше ясно за какво сме ги „избрали“: за да им помогнем с още нещо, както Албена каза скромно: „...с каквото можем“. Нейната мечта беше да има течаща вода вътре в къщата си, а не отвън, кухненски шкаф, готварска печка, спалня и гардероб. А за децата си иска да са здрави, да имат какво да ядат, да са добре облечени, изкъпани и чисти, да ходят на уилище и да се развиват.
Махала Беляновец е интересна по своята същност. Пътят, който минава през нея разделя територията така че от едната страна се води в община Етрополе, а от другата страна – в община Правец. Така по неволя са разделени и хората там – едните се водят към едната община и нямат право на нищо, което е свързано с другата община. А махалата е малка, в нея живеят около 100 души, които на практика хем са на територията на две общини, хем не съществуват по своему. Защото нямат адресна регистрация там, защото са вдигнали покриви сами и просто живеят под тях. Почти половината хора от махалата ползват услугите на Семеен център „КОНКОРДИЯ“. „Хората, които са от страната на община Етрополе казват на хората от другата страна, че услугите на КОНКОРДИЯ са само за тях и те, от община Правец нямат право да ги ползват“, сподели ми с усмивка Людмил, ръководителят на социалния център радостен, че подкрепата на екипа му там е явно безценна за хората, които я получават. И си я пазят само за себе си. Иначе махалата си съществува цветна, слънчева, децата в нея тичат и се радват на малките неща, които имат.
Чувството да си „избран“ – върху това размишлявах през цялото време, докато си говорихме с Албена в центъра, при последвалото посещение на къщата ѝ, срещата с децата ѝ и дълго след това, докато пътувах към София. Чувствата ми бяха смесени. Първоначално много се учудих на думите ѝ и вълнението, което излъчваше затова, че е избрана. След това я съжалих, заради факта, че Албена и много хора като нея в силно затруднено положение, се хващат за всяка възможност като удавник за сламка. Което според мен показва тяхната голяма жажда за живот и по-добро съществуване. Показва и силното им желание да се измъкнат от „уюта“ на затлаченото блато, в което живеят. Всичко това ме притесни. Защото бях свикнала да виждам в очите и да чувам от хората, с които говоря очакването за „още нещо, с което да им помогнем“. Но с толкова силно изразено убеждение, че са „избрани да получат специална подкрепа“ се сблъсквах за първи път. Да, аз пък бях „избрана“ да помогна на избраните, но това още повече ме притесни, защото знам, че аз и колегите ми няма как да изпълним всички желания и да задоволим всички нужди на хората.
Тръгнах си с вярата, че можем да съдействаме на Албена да сбъдне мечтата си да обзаведе къщата си с желаните от нея няколко неща.