КЪЩАТА НА ДУХЧЕТАТА ИЛИ ТАМ, КЪДЕТО ДРУГИТЕ НЕ ХОДЯТ
Мая, Георги и Мария са три от 7 деца, които живеят сами в една призрачна къща, накрая на махала „Припек“ в село Малки Искър, накрая на всичко... За съжаление сме сигурни, че има още много като тях – в района и на други места в България. Тези деца са намерили подслон на това място, което се намира в изключително прекрасна местност, ей така в нищото... Те бяха гладни, жадни, с празни и много тъжни очи, приличаха на диви зверове, в които все още имаше някакви останки на „човешко“.
Изобщо не очаквах да се случи това, което ни връхлетя ей така, след спонтанното ни решение да направим един пръв неформален обход на махалата в село Малки Искър, в което изграждаме нашия бъдещ социален център КОНКОРДИЯ. А бяхме там, за да видим докъде са стигнали колегите в работата си по къщата, да представим центъра на Маркус, който беше на посещение при нас. Бяхме общо 6 човека от нашата организация – внушителна група от хора, която привличаше погледите на всички, покрай които минавахме. Нашата поява се оказа събитие за махалата, такова нещо не се случваше често там. Във въздуха витаеше оживление, въпроси и емоции в иначе яркия контраст между застиналата красота на природата и мизерията, която усетих, че се опитва да я завладее.
Боби, нает като общ работник, шофьор и вече изпълняващ много други дейности в предстоящия да бъде открит Социален център, беше споменал, че някъде там, накрая на махалата, живеят тези деца – сами, оставени на произвола на съдбата. На теория там има майка и баба, които „се грижат“ за децата, но на практика това се оказаха само думи – крайна нужда и мечта на изоставените деца.
Пътеката към тяхното „свърталище“ беше стръмна и много кална. В друг случай бих се почувствала много добре, енергизирана от изкачването, ентусиазирана, че пътеката, по която вървя ще ме изведе на някое прекрасно природно място, каквото всъщност беше всичко наоколо. И да, излязохме на красива зелена полянка, по която бяха като накацали нежни уханни цветя, волно пасяха 3 кончета. Две от децата се появиха изведнъж... като горски духове и заедно стигнахме до къщата с другите духчета, където всички заедно успяваха някак да оцеляват. Красивата гледка бързо беше заменена от мизерната реалност, която ни заля и ни остави за кратко без думи – „къщата на призраците“, в която живееха 7-те деца. Посрещна ни куче, което лаеше някъде от храстите... пазеше, като пред всяка подобна къща...
Мястото, в което попаднахме е било къща, но преди много време. Сега само бегло напомняше за къща, от която бяха останали само очертанията й. Навсякъде беше мръсно, пълно с боклуци, лъхаше студ, а навън не беше студено - това бяха тръпките, които ме побиха от гледката, която ме обгради. Първият силует и силен поглед, който срещнахме беше на най-голямото дете - момиче на 9 години, което изглеждаше доста по-възрастно, явно принудено от съдбата да расте по-бързо... Децата изглеждаха като забравени от бога нереални същества, които живеят само в кошмарите на някои хора... Гледаха ни някак сериозно, изплашено и тъжно, като че ли не вярваха на нищо от това, което им казваме - не реагираха, нямаха никакви мимики... с големи красиви и много изразителни очи.
Първото нещо, което ги попитахме, след като излязохме от вцепенението си, беше дали са яли нещо. „Да“ отговориха ни те, но мисля, че това не беше вярно – всъщност не бяха яли нищо и бяха много гладни, но се притесняваха да си признаят. Пламен, единственото момче в групата на духчетата беше най-словоохотлив - в началото каза твърдо, че не иска да се снима, но много бързо се отпусна и не спря да говори. Сподели с един от колегите ми: „...През зимата палим огън върху тръбата, за да я размразим и да потече вода...“. А дали имаха други нужди, освен храна и вода и въобще сещаха ли се за тях - остана под съмнение. Кога ще дойдете пак? Беше въпросът, с който децата ни изпратиха – Пламен с думи, две от момичетата следвайки ни леко притеснени на разстояние от нас, а останалите - само с поглед. Надолу по калната улица, която ги свързваше с другия свят.
Оказа се, че точно след два дена едното момиче става на 8 – много красиво, с гарваново черна коса и ярко сини очи, облечено с каквото беше намерило, но изключително колоритно. Не можех да откъсна очи от него, същото се случи май и с колегите ми и с Маркус – човекът, който стои в основата на Конкордия, който не спира да мисли и чувства заедно с нас, с нашите потребители. Маркус беше изключително разчувстван от това, което видя там – къщата, децата, мизерията. Не го показа външно, усмихваше се, осъществяваше контакт с всички деца. Но картинката, която го заля в края на калната пътека явно го втрещи - след това обсъждахме видяното. Той специално изрази възхищението си от красивото момиче, което може би виждахме само ние - освен братята и сестрите му и другите горски духове, които обитаваха местността. Спонтанно решихме да организираме празник за рождения й ден, но за съжаление нямаше как... не познавахме все още майката и не можеше просто ей така да го направим.
Сами ли живеете? Беше въпросът, който зададохме няколко пъти. Не получихме ясен отговор. Дали майката съществува или не – на практика е без значение, защото се оказа, че децата по цял ден стоят сами, оставени на произвола на съдбата. След случката направихме проучване и разбрахме, че майката обикаля из района, бабата се появява само отвреме навреме, в местното ОДЗ „семейството“ вече има дълго досие, търсят начин за настаняване на децата...
Конкордия отива там, където другите не ходят...
Следваше връщането ни през махалата, където се срещнахме с хората, които първо ни погледнаха с недоверие, много бързо заменено с широки усмивки. Причината беше, че познавахме Боби, той беше нашия водач, когото всички познаваха и очевидно му се доверяваха. Там, сред колорита на мизерията, бяхме свидетели и на сравнението, което хора веднага направиха с другите - тези, в по-лошо състояние от тях: „Ние не сме като тях“, сподели с Маркус гордо една жена, посочвайки къщата на 7-те деца...
Жителите на с. Малки Искър са около 300-350 човека, като повече от 70% от тях са от уязвими групи - роми в неравностойно положение. Такива са и огромен брой от хората в целия район наоколо. Нуждата от подкрепа там е огромна. Посоките, в които трябва да се помага са разнородни. Екипът на КОНКОРДИЯ е ентусиазиран да започва своята работа и вече сме запретнали ръкави. С радост установихме, че Боби може да помогне много в изграждането на връзката ни и спечелването на доверието на общността към нас, хората от КОНКОРДИЯ, които идват там за да помагат. И както видяхме и все повече се убеждаваме - нашата поява ще се окаже една дългоочаквана ярка светлина, която да покаже красотата на живота и да заличи мизерията и тъжното съществуване, което никой не заслужава – със сигурност и хората там!
Продължаваме уверено напред да разширяваме и увеличаваме помощта и подкрепата, които даваме! Подкрепете ни, за да можем заедно да заличим мизерията и да дадем пространство на красотата на природата и живота!