В ПОТАЙНОСТИТЕ НА ФАКУЛТЕТА
Павлина е майка на 5 деца – 3 момичета и 2 момчета. Майка, за която оцеляването е изключително трудно с голямото семейство, което има - заради неработоспособността си поради болест, няколко загуби на покрив над главата си и лошите условия, в която е много трудно да живее. Няма какво друго да правим – ровим в кофите! е изречението, което чух много пъти, докато й бях на гости в столичния гето квартал Факултета. Видях и усетих в Павлина едновременно силата да се справя; отчаянието, че не вижда как състоянието й ще се подобри; надеждата ѝ в нас, хората на КОНКОРДИЯ, които тя очаква да продължат да я подкрепят.
„Започнахме да подкрепяме Павлина и децата й през 2018 г., когато още не работех в КОНКОРДИЯ”, разказва Ася, социален работник в Центъра за деца и семейства „Захарна фабрика”. „Оттогава помагаме на семейството основно по отношение на социалната подкрепа. Купуваме им всичко – храна, дрехи, учебници, лекарства. Докато живееха в Захарна фабрика, децата посещаваха образователни и арт дейности, но майка им винаги ги придружаваше, никога не са идвали сами при нас. Спряха да идват откакто се преместиха във Факултета. Само Павлина ни посещава и ние ѝ даваме каквото има нужда, помагаме ѝ по административни и други въпроси”, продължи Ася.
Налага се семейството да се премести в квартал „Факултета”, след като преди около две години тяхната и всички останали къщи в ромския квартал в „Захарна фабрика” бяха съборени. Причината – незаконно строителство, но без държавата да осигури сигурно и дългосрочно жилища на хората, останали на улицата. „Беше доста неприятно за колегите ми да гледат гоненето на хората и събарянето на къщите им. И добре, че още не работех в центъра, защото не знам как щях да го преживея“, Ася сподели с мен емоционално. Известно време семейството остава при сестрата на Павлина, където всички живеят в една стая. Това се оказа временно решение и те се преместват във Факултета.
Заедно с Ася отидохме при семейството и това посещение по-късно се оказа доста емоционално и дори стресиращо за мен, заради всичко, което видяхме и усетихме там. Някои неща лично ми се случиха за първи път и мисля, че ще ги помня дълго време.
За първи път стъпвах в този огромен ромски квартал в София - Факултета. Това е град в града, помислих си още при първите си крачки по главната улица на квартала. Заля ме шума от много хора, които ходеха напред-назад, коли, каруци, теглени от магарета или коне, бягащи деца... Но всичко беше сравнително добре, докато вървяхме по главната улица. Ивайло, 12-годишен, второто дете в семейството, ни поздрави и ни заведе в къщата им. В момента, в който направихме завой, за да влезем във вътрешността на квартала, гледката се промени значително и се влоши до неузнаваемост. Имах чувството, че съм някъде извън София, където нищо не ми напомняше на нищо познато... Бях в истинско гето, което наистина ме уплаши. Досега не се бях чувствала така в другите ромски квартали, които съм посещавала. А там, във Факултета, живеят хиляди хора... повечето от тях в крайна бедност, в много лоши условия, намерили или построили покрив, под който да се приютят и да живеят.
Спомних си книгата „Парижките потайности“, която бях чела и си представих, че съм някъде там, но в София... докато вървяхме към къщата на Павлина срещнах погледите на много хора, предимно мъже, които мълчаливо ни питаха какво правим там, на тяхна територия... По-късно разбрах, че освен тежките условия, в които живеят, ги притесняваше и мълвата, че ще им събарят къщите, защото са незаконни... Явно са се съмнявали, че ние сме тези, които щяха да ги оставят без покрив... Честно казано гледаха ни доста лошо и бяха готови да се защитават с цената на всичко.
Павлина е 28-годишна жена, средна на ръст, която изглеждаше много притеснена. Изглеждаше спретнато и чисто. Има психически затруднения, неграмотна е, трудно общува. Разбрах, че ѝ е трудно да организира времето си и не може да реши какво е по-важно да прави в ежедневието си. Всичко това обрича Павлина на изключително труден живот, защото трябва да задоволява нуждата си от храна и други базови нужди не само за себе си, но и за 5-те си деца. С цялата тази тежест на гърба си Павлина рядко се усмихваше. През повечето време изглеждаше уплашена, изразявайки напълно безнадеждността, в която се намираше.
„Отскоро живеем в тази стая. Съпругът ми я направи сам. След като дъждовете наводниха предишната ни къща, всичко беше залято и се разпадна... Останахме без покрив. За известно време отидохме при майка ми и баща ми. Добре, че ни приютиха, иначе щяхме да останем навън. Не знам как ще се отблагодарим на КОНКОРДИЯ - след това наводнение нямаше да се оправим без тяхна помощ", сподели Павлина веднага след нашето влизане, докато оглеждах стаята и се поуспокоих, защото изглеждаше добре - относително чисто и миришеше на прясно измазана. Имаше диван, спалня и печка за отопление и готвене. Всичко елементарно, от което се нуждаеха, за да са живи. Храната за готвене и хранене, както и къпането, като необходимост от хигиена, не присъстваха много често в ежедневието им, стана ясно от разговора ни по-късно. Беше топло, което създаде онази спокойна и приятелска атмосфера, която вече очаквах да усетя в къщите, които посещавах. 7 души успяваха по някакъв начин да оцелеят в тази стая. Което в сравнение с живота навън беше една много по-добра възможност.
Там, където беше старата им къща, сега имаше останки от срутени стени, сушилни за дрехи и прозорци, които се очакваше да бъдат част от бъдещата баня, която разбрах, че ще бъде построена от съпруга на Павлина – Петър. Не го видях, докато бях там - беше отишъл да рови в кофите... Петър се занимаваше със строителство, но сега през зимата нямаше работа и беше принуден да го прави - да осигури залъка за семейството си. Разбрах, че бабите и дядовците на децата им помагат от време на време. Ние от КОНКОРДИЯ продължаваме да ги подкрепяме с храна, дрехи и лекарства, за да могат да преживеят тези още по-трудни за тях времена.
Видях 4 от 5те деца. Едно малко куче на име Принц също беше част от семейството. Беше толкова развълнувано – явно заради присъствието ни там – че продължаваше да лае, скача и тича около нас през цялото време. Децата играеха с него, то скачаше върху мен. Истински принц, казах си, с бялата си козина и цялото внимание, което получаваше от всички.
Децата ходят на училище, но сега няма да ходят до есента, когато започва следващата учебна година, каза майката... Така и не разбрахме защо... Нямаше нови мерки в училищната система, затова предположихме, че Павлина просто не е разбрала какво ѝ беше казано. Колежката я посъветва да отиде пак в училището и да попита. Това беше единствената им възможност за тях за социализация, образование и развитие, от които отчаяно се нуждаеха. Нямаше как да идват при нас, в центъра, защото е много далече - майката не можеше да ги пусне сами, а и нямаше пари за билети за автобуса. Иначе децата ми се похвалиха с раниците си за училище и всичко, което имаха в тях - подаръци от нас. Оставането вкъщи би било пагубно за тях. Те определено имаха нужда от подкрепа в посока създаване на социални навици, поддържане на хигиена.
Най-малката Елена, на 2 години, е будно, любопитно дете, което все още се кърми от майка си - това искрено ме изненада, предвид бедността, в която живеят, но и ме зарадва. Елена беше боса, навън беше зима, а тя доскоро беше болна. Защо не ѝ сложиш чорапи на краката? попитахме Павлина, а тя каза, че няма - всички бяха изпрани и мокри, защото се сушат навън. И тя нямаше много чорапи... Поканихме я да дойде в центъра - да ѝ дадем. Обяснихме ѝ, че е по-добре да има дрехи и децата да са добре облечени, отколкото да се разболеят и да имат нужда от лекарства.
Кремена, която е на 7 години, е доста общителна - веднага се загледа в мен и продължи да търси вниманието ми през цялото време. Успя да ми каже много неща, въпреки малкото думи, които знаеше, искаше непрекъснато да я снимам. Беше очевидно, че й е трудно да се концентрира върху едно нещо. Разбрах, че обича да рисува. Когато попитахме за раниците, които колегите им подарили преди време, тя веднага извади блокче и пастели и започна да рисува. Майка ѝ не я пуска на училище, защото се притеснява, че няма да се справи... Може би срещите с деца и възрастни ще ѝ се отразят положително, помислих си веднага, като видях колко много иска да споделя различни неща с мен. Очевидно тя се нуждае от образователна, логопедична, психологическа и медицинска подкрепа.
10-годишната Галя определено изглеждаше доста по-голяма – както от по-малките си сестри, така и за възрастта си. Когато пристигнах в къщата, тя не беше там, но след това я повикаха и успях да я видя. Беше облечена като истинска дама - с елегантно палто, кой знае откъде попаднало в нея... Изглеждаше сериозна и срамежлива, усмихваше се, отговаряше на въпросите ми съвсем кратко. Струваше ми се, че се самоконтролира. Каза ми, че има приятели, с които общува и прави различни неща. И добре, че са те - тя играела народни танци, но заради пандемията занятията били спрени. А на тази възраст социалните контакти и обмяната на идеи с връстници и възрастни хора са изключително важни и необходими.
Най-ярко впечатление ми остави Ивайло, който изглеждаше по-малък от Галя, но беше на 12 години. Той ни посрещна още на главната улица и с него влязохме в потайностите на квартала. Говореше с мен през цялото време, предлагаше ми помощ за зареждане на моя фотоапарат. Показа ми как пише на български и английски в ученическите си тетрадки. Изтича по чорапи да търси брат си и сестра си... Много живо и любопитно дете, с интереси към рисуването, футбола и техниката. Ивайло явно трябваше да поддържа тези качества и умения в училище.
Не видях Петър, най-големия син на Павлина, на 13 години. Той беше отишъл да продава дърва с приятели, за да спечели пари. Често го прави, обясни майка му. Дали защото вече е голям или просто заради спецификите си, Петър се справя сравнително добре в училище, каза ми Ася. Обича спорта, има практически умения, има приятели. Петър се нуждае от постоянна подкрепа в училище, за да продължи да се развива.
Излязох от къщата на Павлина с много различни емоции. Едновременно натъжена от историята на семейството, развеселена от детската енергия, която ме заля, докато разговаряхме, и с надеждата, че с нас семейството ще успее да продължава напред.
Пътят ни обратно от Факултета ми се стори по-дълъг. Хората наоколо вече знаеха, че сме някъде там, но не знаеха защо... Притесняваха се, че ние сме тези, които ще бутаме къщите им... Гледаха ни лошо и добре, че Павлина ни придружи до широката улица, извън потайностите на квартала, в които бяхме навлезли... Тя обясняваше на всички нещо, което аз не разбирах, защото беше на техния език, но очевидно казваше, че нямаме лоши намерения, че ѝ помагаме, че можем да им помогнем, ако е необходимо.
Павлина се сбогува с нас с благодарност за вниманието към семейството ѝ и с надеждата да дойдат по-добри времена за нея и децата ѝ – защото ние сме там и продължаваме да ги подкрепяме.
