Социалната работа в България има много лица – от психолога, който работи с деца, през медицинската сестра, която прави прегледи на терен, до ръководителя на център за деца и семейства. Всички тези хора са се отдали на своята работа и многоликите ѝ страни – един ден може да им се наложи да помогнат на родител да запише детето си в детската градина, на следващия да придружат някой болен при преглед на лекар, след това предоставят консултация за намиране на работа, да говорят с някой тийнейджър за безопасност в интернет или да попълнят заявлението за издаване на лична карта на някой, който не може да чете и да пише. Макар за някои хора това да са основни умения, за хората в неравностойно положение като Силвия писането и четенето е привилегия.
Силвия е една от майките, които включихме в ограмотителните групи организирани за проекта ни “Нашите права и отговорности”. Днес искам да ви запозная с друга от участничките ни в групите по ограмотяване – Севда, която хем се гордее, хем се срамува, че детето ѝ чете и пише по-добре от нея. Севда и двете ѝ деца посещават Центъра за деца и семейства „Захарна фабрика“. Те се възползват от разнообразните дейности и видове подкрепа, които центърът предлага и вече добре се познава с колегите работещи там. За тях не е било трудно да видят, че Севда винаги моли за помощ голямата си дъщеря в 4 клас да ѝ прочете и обясни някои неща, които тя не може да разбере. Именно защото виждат, че Севда е функционално неграмотна, я включват в ограмотителните ни дейности по проект „Нашите права и отговорности“, които са част от общата цел на проекта да овласти уязвими групи.
Когато отидох на една от групите, за да направя няколко снимки, за пръв път видях Севда и двете ѝ деца в центъра. Тя стоеше в ъгъла на един диван и кротко чакаше започването на сесията, докато децата ѝ оцветяваха. Всички бяха подготвени, че мама ще се учи и има нужда от тишина, а децата ще ги забавлява социален работник. Въпреки това обаче децата не издържаха и малко преди края на сесията за ограмотяване нахълтаха в стаята.
Дотогава аз седях тихо в ъгъла, за да наблюдавам и да снимам, като нямаше как да не забележа, че Севда не знаеш как да напише собственото си име в присъствения списък. Тя, явно „дочула“ моите мисли се обърна и ми каза, сочейки дъщеря си „Тя, Мария – голямата, чете и пише по-хубаво от мене. Добре, че тя ходи на училище и се научи да пише, че без нея нищо не мога да направя.“ Конфликтът у Севда беше видим – с усмивката показваше гордсост, че детето ѝ ходи на училище, но в очите ѝ се четеше леко разочарование от нейната собствена неграмотност. В несигурното трепване на ръката на Севда, докато се опитваше да пише се видя и борбата – майка е и колкото и да ѝ се иска тя да помага на децата си, се налага те да помагат на нея. Тези конфликтни чувства застигнаха и мен – как се е случило така, че голям човек е останал толкова необразован, как някой в нейното положение ще си намери работа, докога децата ще продължават да ходят на училище и няма ли и тях да ги застигне същата съдба. За да не натоварвам всички с лошите си мисли, реших да изляза и да ги оставя да си довършат урока насаме. Поприказвахме си малко с Мария – тя поиска няколко снимки със сестра си и с една от социалните работнички, обясних ѝ за това какво е фон и защо светлината е важна и майка ѝ Севда взе, че излезе от стаята. След като ги изпратихме, водещият ограмотителните групи се обърна към мен и с нотка надежда каза „Добре – днес поне попълни цялото заявление. Може и да станат нещата.“
С тези 2 изречения си спомних едно от най-важните неща, които понякога забравяме. Сложните проблеми нямат прости решения. Дори и да успеем да научим Севда да пише, тя ще има големи затруднения с намирането на работа. Дори и да успее да намери работа, тя едва ли ще е добре заплатена. Дори и да има стабилен доход, тя едва ли ще може да позволи да „глези“ децата си от време на време и т.н, и т.н. Но по-важното за Севда беше, че може да се намери решение в лицето на ограмотяването ѝ – основен инструмент по пътя на нейното овластяване. Именно тази е крайната цел за Севда и семейството ѝ – всички да могат да четат и да пишат и да ги запознаем с техните права и отговорности като деца и родители. Дали след това Севда ще продължи да прави подходящите избори за нея и семейството ѝ – няма как да знаем или гарантираме, но ще продължим да осигуряваме програми и проекти насочени към овластяването на най-уязвимите сред нас.
Проектът „Нашите права и отговорности“ се изпълнява с финансова подкрепа в размер на 55 571 евро, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проект „Нашите права и отговорности“ е подобряване на уменията на хора от маргинализираните ромски общности в София да упражняват своите права.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от фондация КОНКОРДИЯ България и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
