Теодора Иванова е част от Фондация КОНКОРДИЯ България вече почти три години. Тя е фина дама, която като че ли е създадена да върши тази най-човешка работа, с която се е захванала изключително сериозно. Теди е човек, който буди доверие още от пръв поглед. Затова изобщо не е случаен фактът, че децата веднага я заобичват. Тя умее едновременно елегантно и много професионално да ги предразположи, те да ѝ се доверят, но и да ги научи на дисциплина и спазване на правила. За нея е много важен контактът и работата с родителите. Вярва, че само всички заедно – деца и родители с подкрепата ва социални експерти могат да постигнат един по-добър начин на живот. Теди е обвързана с каузата, за която работи и го прави от цялото си сърце. Тя е изключително чаровна и също толкова чаровно изразява своя голям професионализъм и тънко чувство за хумор. Теди е вълшебна. Радваме се, че е наш колега.
Обичам да...
Харесвам градинарството и народните танци. Около жилището, в което живея има градина отпред и заден двор, които харесвам да поддържам, макар и аматьорски. Създала съм скален кът, където са събрани камъни от цялата страна, подредени около засадените там различни сукулентни студоустойчиви видове.
Танците са моята страст и любов още от 6-годишна възраст. Занимавах се професионално с танцуване в продължение на 10 години. Танците ме научиха на екипност и солидарност. На това как трудът на отделния индивид би могъл да се превърне в творчество и изкуство, ако бъде следвана общата цел на групата.
И като че ли същото е и със социалната работа, която върша. Тя не би могла да бъде пълноценна без екипността. Въпреки, че в голямата си част социалната работа е изграждане на индивидуална доверителна връзка с човека, екипността помага да се предотврати професионално прегаряне и дава възможност да се мисли по даден казус от различни гледни точки. Това за мен е голямо богатство.
Личен vs Професионален живот...
Баба ми е била социален работник. Понякога ходех с нея на работа. Тя обаче работеше на бюро, а аз възприемам в голяма степен социалната работа като работа с несъзнаваното, като начини клиента да промени живота си в дългосрочен план и да живее пълноценно.
Връзката между личния и професионалния ми живот е психоанализата. Формирам се психоаналитично от пет години и смятам, че благодарение на това реших да следвам пътя на индивидуалната работа, на социалната работа, на смисъла да подкрепяш нуждаещи се хора.
Моят ден...
Първо се опитвам да отметна административната част от предходния ден - писане на доклади, отчетни форми или протоколи от проведените срещи. Следва подготовка за конкретните групови или индивидуални сесии. Това е възможно, докато преди обеда все още няма деца, защото са на училище. След това с колегите се опитваме да планираме конкретния ден, според разписаната програма. Това е свързано с много телефонни разговори, така че да се опитаме да подсигурим индивидуална програма на всяко едно от децата или техните родители, които очакваме за деня. Интересното е, че предварителен сигурен план не може да бъде изготвен, защото работим с хора, за които нямаме никаква представа в какво емоционално състояние ще бъдат. Това прави работата много динамична и се изисква гъвкавост и адаптация към настоящия момент. В същото време това е най-голямото предизвикателство в работата - да чуеш актуалното, истинското и да се опиташ да подпомогнеш човека да разбере и да се справи със своите трудности. Подчертавам: да му помогнеш да се справи сам, а не да решаваме проблемите вместо самия човек. Това понякога изисква дългосрочна и целенасочена работа и аз вярвам, че децата и техните семейства могат с подкрепа да живеят по-добър живот.
Следва същинската работа, която се състои в индивидуални и/или групови срещи, в зависимост от деня.
Незабравими моменти...
Незабравимите моменти са силните емоции, които изпитвам в работата. Свързани както с радости, така и с тъга. Радостите са, когато виждам усмивката на лицата на децата, когато с много трудни случаи ми е идвало да се откажа. Това от своя страна ме е мобилизирало и след време съм виждала успехите, личните постижения на децата, с които работя или усмивката на родител, когато споделя, че е забелязал напредък.
Незабравими моменти са и подкрепата, която получавам от своите колеги, защото си давам сметка, че без това щеше да ми е много трудно да се задържа в социалната сфера. Тук нямам предвид само екипа, с който работя, а екипа в по-широк смисъл. За мен е важно да се чувствам част от екип с обща цел и обща идеология на цялата организация.
Моята работа...
Харесвам работата си, защото имам възможността да опитвам да подкрепям благополучието на хората по начина, по който аз го разбирам. В същото време имам възможността регулярно да участвам в супервизия и интервизия, което ми позволява да "сверя часовника си". Това прави професионалната ми цел и лична. Опитвам да се уча от работата си.
Мисля, че съм ценна с това, че вярвам в потенциала на децата и техните семейства, с индивидуалния си подход и с това, че се опитвам да ги подкрепям такива, каквито са. Вярвам, че работата ми е смислена, защото подкрепата на отделния индивид го прави пълноценна част от обществото ни.
Моето послание...
Социалната работа трябва да се стандартизира, профилира и професионализира. Това за мен са първите стъпки за да може социалната работа да се превърне в достойна професия. Струва ми се, че липсва разбиране за значимостта на социалната система. Тя се възприема като прахосваща финансов ресурс, вместо като инвестиция в обществото, която би довела до икономическо развитие. А това зависи от политиките на национално ниво. Но за да се случи промяната на тези политики мисля, че социалните работници трябва да са инициаторите.
